Начало / ВАЖНО ЗА ДЕНЯ / Ексклузивен откъс от книгата “Малки жени” на Луиза Мей Олкът

Ексклузивен откъс от книгата “Малки жени” на Луиза Мей Олкът

Hits: 41

Из „Малки жени” от Луиза Мей Олкът

Младите читатели ще искат да знаят „как изглеждат момичетата“, затова ще отделим малко време и ще опишем накратко четирите сестри, които седяха и плетяха в настъпващата декемврийска вечер, докато навън снегът тихо се сипеше и огънят весело пращеше. Стаята беше уютна, макар и с избелял килим и обикновени мебели, защото една-две хубави картини красяха стените, в нишите имаше книги, на прозорците цъфтяха хризантеми и кукуряк и цареше домашен покой.

Най-голямата от четирите сестри, шестнайсетгодишната Мег, беше красавица, закръглена, светла, с огромни очи и буйна, копринено нежна кестенява коса. Имаше красиво оформена уста и ръце, с чиято белота се гордееше и на която много държеше. Петнайсетгодишната Джо беше твърде висока, слаба, тъмнокоса и напомняше на жребче, защото май никога не знаеше какво да прави с дългите си ръце и крака. Устата ѝ издаваше решителен характер, имаше смешен нос и проницателни сиви очи, които нищо не пропускаха и гледаха ту гневно, ту развеселено, ту замислено. Дългата ѝ гъста коса беше единственият ѝ повод за гордост, но тази коса обикновено беше укротена в мрежичка, за да не ѝ пречи. Джо имаше заоблени рамене, големи ръце и стъпала, към облеклото си нехаеше и излъчваше объркаността на момиче, което за негово неудоволствие твърде бързо се превръща в жена. Елизабет, която всички наричаха Бет, беше румено, светлооко тринайсетгодишно момиче с права коса и плахи обноски, гласчето ѝ почти не се чуваше и изражението ѝ рядко биваше друго освен спокойно. Баща ѝ я наричаше „Малката госпожица Спокойствие“, което чудесно ѝ подхождаше, защото май живееше в свой щастлив свят, от който излизаше единствено заради малцината, на които се доверяваше и обичаше. Най-малката, Ейми, беше най-важната от всички, или поне тя така си мислеше. Ейми приличаше на снежна принцеса със светлия си тен, сини очи и руса коса, чиито къдрици падаха по раменете ѝ. Имаше стройна осанка и винаги се държеше като млада дама, която е изключително внимателна в поведението си. А какви бяха по природа четирите сестри читателите сами ще отсъдят.

Часовникът удари шест. Бет помете камината и постави близо до огъня чифт пантофи, за да се затоплят. По един или друг начин видът на старите пантофи действаше благотворно на момичетата, защото те означаваха, че майка им се прибира и всички с радост се приготвиха да я посрещнат. Мег сложи край на поученията и запали лампата. Ейми освободи креслото, без да я подканват. Джо забрави умората си и стана, за да приближи пантофите до огъня.

– Доста са поизносени. На мама ѝ трябва нов чифт.

– Мислех си с моя долар да ѝ купя пантофи – призна Бет.

– Не, аз ще ѝ купя! – извика Ейми.

Мег подхвана:

– Аз съм най-голямата…

Джо обаче не ѝ позволи до довърши, прекъсна я решително:

– Аз съм мъжът в семейството, когато татко го няма, и аз ще осигуря пантофите, защото той ми поръча да се грижа за мама в негово отсъствие.

– Знаете ли какво ще направим – намеси се Бет, – всяка от нас ще вземе коледен подарък за мама, а не за себе си.

– Само на теб може да хрумне подобна идея? Какво ще ѝ вземем? – въодушеви се Джо.

Близо минута всички бяха потънали в размисъл, после Мег обяви:

– Аз ще ѝ купя чифт хубави ръкавици – дойде ѝ наум, докато гледаше красивите си ръце.

– Как добре ще ѝ дойдат едни войнишки обувки – разпалено обяви Джо.

– Няколко красиво поръбени носни кърпички – сподели идеята си Бет.

– Аз ще ѝ взема шишенце с тоалетна вода. На нея ѝ харесва и няма да струва много, така ще ми останат пари за моите моливи – разсъди Ейми.

– Как ще ѝ поднесем подаръците? – попита Мег.

– Да ги поставим на масата, после ще я накараме да влезе в стаята и ще гледаме как ги отваря. Не помните ли как правехме на рождените си дни? – подсети ги Джо.

– Умирах от страх, когато идваше моят ред да седя на стола с корона на главата и да гледам как идвате един по един и ми давате подаръците си. После ме целувахте. На мен подаръците и целувките ми харесваха, но това седене и как ме гледахте, докато разопаковам подаръците, беше ужасно – призна Бет, която препичаше хляба за чая и лицето си.

– Нека да оставим майка да си мисли, че ще си купим подаръци за нас, после ще я изненадаме. Утре следобед трябва да идем на пазар, Мег. Има куп работа около пиесата за коледната вечер – вирнала нос, Джо оживено кръстосваше стаята с ръце на гърба си.

– Това ще ми е последното участие в пиеса. Вече съм прекалено голяма и не ставам за такива забавления – заяви Мег, която във всяко отношение си беше още дете.

– Няма да е за последно, знам си, щом ще имаш възможност да вървиш, облечена в бяла рокля с пусната коса и скъпоценности от златиста хартия. От нас четирите ти си най-добрата актриса и без теб всичко ще приключи – рече Джо. – Довечера трябва да порепетираме. Ейми, я ела тук и изиграй пак сцената с припадъка. Припадаш като глътнала бастун.

– Ами като никога никой не съм виждала да припада и не мога да направя така, че да ми причернее, да посинея и да се просна на пода като теб! Ако мога да се спусна на пода лекичко, ще го направя. Иначе ще се отпусна изискано на някой стол. Все ми е едно, ако ще Хюго да ми изскочи с пистолет – защити се Ейми, която никаква я нямаше като актриса. Възложили ѝ бяха ролята, понеже беше дребничка и злодеят в пиесата трябваше да я отнесе нанякъде, докато тя крещи.

– Направи така, виж, събираш ръце, тръгваш с клатушкане и викаш с всички сили „Родриго! Спаси ме! Спаси ме“ – и Джо така се развика, че наистина кръвта им се смрази.

Ейми направи досущ същото, само дето изпъна напред ръце като тояги, раздруса се като навита на пружина и изквича като убодена на карфици. Не пролича да я мъчат ни страх, ни други терзания. Джо простена отчаяна, Мег се заля от смях, а Бет прегори хляба, вдадена да съпреживява интересната сцена.

– Няма смисъл! Дойде ли време да припадаш, припадай както ти дойде. Зрителите обаче ако ревнат от смях, аз вина няма да имам. Хайде, Мег.

По-нататък репетицията продължи без произшествия. Дон Педро дръпна в защита на света реч от две страници без нито една пауза. В котела къкреха жабите, а над него вещицата Хейгар изкаканиза страховито заклинание със смайващи последствия. Родриго мъжествено строши на две веригите си, а Хюго програчи нечовешки „Ха! Ха!“, докато се гърчеше в агония, отровен от арсеник и изтормозен от угризения.

– Това е най-доброто представление, което сме правили – заяви Мег, докато мъртвият злодей се надигаше, потривайки лакти.

– Не мога да проумея как така ги пишеш и играеш тия великолепни пиеси и роли, Джо. Ама ти си истински Шекспир! – възхити се Бет, дълбоко убедена, че сестрите ѝ са родени гении във всяка област.

– Не съвсем – прояви скромност Джо. – Убедена съм, че „Вещерското проклятие, оперна трагедия“ се получи доста добре, но на мен ми се иска да можех да поставя „Макбет“. Да имахме трап, в който да пропадне убитият Банко, правех го! Мечтата ми е да изиграя убиеца. „Какво е туй? Кинжал? И с дръжка към ръката ми? Ела!“ – с театрална приповдигнатост рече Джо. Въртеше очи и стискаше невидим кинжал, както беше видяла да прави някакъв прочут актьор.

– Това не е кинжал, Джо, а вилицата за препичане на хляб, на която е нанизана обувката на майка вместо хляб. Бет направо се прехласна по сцената! – извика Мег и всеобщият им бурен смях сложи край на репетицията.

– Радвам се да ви заваря толкова весели, момичета мои – чу се бодър глас от вратата и актриси и публика се обърнаха, за да посрещнат високата дама, от която се излъчваше майчинска обич, а погледът ѝ питаше: „С какво да помогна?“.

Не носеше елегантни дрехи, но благородството ѝ не оставаше скрито, всъщност за момичетата сивата наметка и старомодното боне обличаха най-прекрасната жена на света.

Автор Калина Паскалева

Калина Паскалева е родена на 8 ноември 1986 година. Завършва Английската гимназия в Пловдив и журналистика в София. Работи като телевизионен репортер. Занимавала се е с разследваща журналистика във вестниците "168 часа" и "24 часа" две години, води своя рубрика във вестник "Уикенд". Определя себе си като циничен егоист и твърди, че не се вълнува от хорското мнение, а слуша единствено сърцето си.