Начало / Без категория / НАМЕРЕТЕ СЕ! НИКОЙ НЕ ВИ Е ДЛЪЖЕН!

НАМЕРЕТЕ СЕ! НИКОЙ НЕ ВИ Е ДЛЪЖЕН!

Когато болката прелива чашата.
Когато разочарованието не може да бъде прикрито повече.
Когато илюзиите се разбият.
Когато тишината е единственото, което искаш.
Пиша за хората, които искат да бъдат забелязани.
Пиша за хората, които вършат всичко, подтиквани от интерес.
Пиша за онези, които слагат маска според ситуацията.
Пиша и за тези с изгубените души.
И за онези с празните сърца.
С ръце, оставящи петна.
Пиша за хората, които вярват, че без тях не може да се живее.
Може. И е добре. И е истинско. И е свободно.
Защо хората ни манипулират?
Защо ни обвиняват и ни приписват собствените си грешки?
Защо се крият зад действията на други?
Защо нямат смелост?
Все въпроси, чиито отговори, предполагам, търсите и вие, които четете книгата ми сега.
Защо се оставяте да бъдете кукли в нечии ръце, да бъдете водени, а не да сте водачи?
По-лесно е да бъдеш жертва.
Има дежурна реплика: “Не мога да ти давам това, което заслужаваш.” А защо грабиш, преди да го кажеш? Защо крадеш моменти и ги превръщаш в спомени?
Не свързвайте това с любовта. Светът не се управлява единствено от романтичните чувства.
Да използваш някого до деня, в който вече не ти е нужен и не го смениш с друг.
Да го държиш близо, но уж да си го пуснал.
Да го обричаш да ти се доказва, макар да знаеш, че нищо няма да се промени.
Да бъдеш консуматор.
Ах, колко удобно!
И лесно!
Защо живеем, затегнати в обръч на една добре планирана стратегия на фалшива обвързаност?
Това страх от самотата и едноличните възможности ли е?
Питат ме: "Как може да си толкова силна? Как не рухваш дори когато те засипват с помия?”
Живея просто. Сама. Не говоря много. Даже понякога изобщо. С години. Имам нужда от себе си да се изчистя, да минат раните. Да се превърнат в белези и да ги татуирам. За да ми напомнят. Не какво не трябва да допускам, а какво не трябва аз да причинявам. Не обещавам, защото всичко се променя. Преди години бягах. Далече. На други континенти. Да се намеря пак. И много плачех. Сега оставам. И гледам – в очите. Красива е човешката реакция. Великолепна е фалшивата усмивка. Случи ми се нещо ужасно преди известно време. Засмях се изкуствено и после плаках, защото загубих тази битка. Или по-скоро си научих урока – аз не съм част от този измекярски свят. Не владея тази игра. Не искам да уча нейните правила. Съжалявам всички, които танцуват на дансинга на лъжата, заблудени от правилно подредени звуци.
Обичам да се смея. Дори когато съм нервна и не знам как да постъпя или да отговоря. Даже най-много тогава. И мисля, че само майка ми ме разпознава. За другите изглеждам инфантилно, дори олигофренски на моменти. Но това е моята защита.
Не обичам да споделям, останалите винаги ще се възползват. Използват слабостта ти за своето величие – макар и краткотрайно.
Не мога да прощавам. Не вярвам, че хората нараняват несъзнателно. Чуждата болка е нечия сила, енергийно захранване.
Не съм черногледа. Даже напротив. Моят свят е вълшебен, розов и изпълнен с чистота и искреност. Покрит е със стъклен похлупак. Отваря се рядко, въздухът отвън не е моят. Отровен е. Той ме задушава и розите увяхват. Отнема години да разцъфнат отново.
Искаше ми се да бъда малко по-доверчива, но не съм.
Искаше ми се да мога да скланям глава понякога, но не се научих.
Искаше ми се очите ми да не ме издават винаги, но... Искреността е най-ценното ми качество. За някои е топла прегръдка, за други – остър нож.
Намерете себе си и си останете верни. Колкото и много да ви струва.

Автор Калина Паскалева

Калина Паскалева е родена на 8 ноември 1986 година. Завършва Английската гимназия в Пловдив и журналистика в София. Работи като телевизионен репортер. Занимавала се е с разследваща журналистика във вестниците "168 часа" и "24 часа" две години, води своя рубрика във вестник "Уикенд". Определя себе си като циничен егоист и твърди, че не се вълнува от хорското мнение, а слуша единствено сърцето си.